Кървавото хоро - Радина Ангелова

"Фондация "Буквите" и военноисторически форум "Историята" (istoriata.net) обявават конкурс за разказ на военноисторическа тема под надслов "Българио, за тебе те умряха".
admin
Site Admin
Мнения: 224
Регистриран: съб апр 21, 2018 12:30 pm

Кървавото хоро - Радина Ангелова

Мнение от admin » съб сеп 01, 2018 11:13 am

11 май 1876
-Не пускайте никого в селото, още по-малко башибозуците. Не напускайте поста си. Ако видите турци, изсвирете нещо, запейте, но не стреляйте, пестете куршумите. Носете вили, брадви, сопи, носете сърце, силата, смелостта и гордостта юнашка! - Поп Желязко крадешком хвърляше погледи към мен, а аз отвръщах с все по-широка усмивка. И мен чини ми се брои за юнак. И аз се редя сред смелчаците решили да застанат на пост в покрайнините на града, вместо да се присъединят към празненството посветено на светите братя Кирил и Методий.
Народът ръкопляскаше и се радваше, сякаш дори слънцето се смееше. Всички бяха наизлезли и жужаха във весела глъчка напук на набезите на Едем ага. Искаха да забравят поне за малко тревогите си и надвисналата опасност. Хората плачат от щастие, казах си. Щяхме да ги опазим и нищо да не помрачи светлия празник. Задачата изглеждаше проста. Щях да си клеча в храстите, нямаше да мине никой и вечерта щях да се прибера като герой, както ме изпращат. Бърза слава. Сърцето ми рипаше в гърдите. Гордост държеше гърба ми изправен и главата вирната. Да, щях да докажа най-после мъж ли съм, не съм ли. Радостта по лицата на околните поттискаше страховете и лошите мисли, но да не предизвикваме съдбата. Ето че и природата ни благославяше, нищо лошо нямаше да се случи.
-Белчо, млад и зелен си, откажи се. Не подемай излишни рискове и не прави глупости. Това може да струва живота на всички ни – Поп Желязко най-после достигна до мен. Постави една ръка бащински на рамото ми и ме потупа по врата.
-Няма, дядо попе. Няма да ви посрамя – устата ми пресъхна, докато очите му се навлажниха. Май ми хвана вяра.
Пристъпих от крак на крак неспокойно. След него мина старица с питка и почтително сведе глава. Отчупих си къшей. Румена мома донесе бъклица червено вино. С едната ръка поех бъклицата и отпих няколко големи гълтока за кураж. Другата ми ръка почиваше върху револвера на баща ми, скрит в пояса. Може би никога нямаше да ми се наложи да го използвам и така щеше да си ръждяса, но наличието му ме успокояваше. Щом наквасих прежаднелите си уста, се избърсах в ръкава и се усмихнах глуповато.
Учителката Цвета побутна невръстна мома, която закичи по реверите ни по китка здравец. Кольо Попов прегърна възлюбената си Цвета и я целуна по челото, а тя се сгуши в прегръдката му и ризата му попи сълзите й. Ръцете ѝ отказваха да го пуснат. Той я погали по русата главица и прошепна утешителни думи. Сподавен стон му отвърна. Завиждах им, аз си нямах изгора. Може би като се докажа, всички моми ще искат да ми пристанат.
Още дъвчех от питката, когато потеглихме. Хапката ми се струваше суха и дращеше на гърлото, докато преглъщах. Обърнах се само да видя, че шествието се изсипва в църквата. Мислено се молех с тях. Прекръстих се.
-Пале, ако те е страх от смъртта, се връщай - Кольо ме стрелна с поглед. Ухилих се още по широко. Той промърмори нещо под нос и поклати глава.
Разпределихме се по един на входящите пътища. Аз бях най-близо до селото. Кольо на няколко пъти повтори предложението си и думите на попа. Не бях глупав.
Скоро глъчката от селото се усили, чуваха се свирни. А аз както се бях скрил приклекнал зад един храст ми идеше да рипна една ръченица. Колкото повече се усилваше данданията, толкова по-леко ми ставаше на душата.
Пладне преваляше отдавна. Както бе тръгнало, до залез нищо нямаше да стане. Замислих се сериозно дали да не изстрелям някой залп във въздуха - хей така, да видя дали старото желязо още работи. При тази врява и песни, долитащи от селото настроението ми спадаше. Защо ли седях да се правя на герой? Можех да изиграя някое хоро и да се повеселя. Да взема да погърмя, а? Подсмихнах се, само те щяха да се радват?
Револверът тежеше в ръката ми, а пръстът бе в готовност на спусъка. Не, нямаше да започна пръв. Припомних си нарежданията на поп Желязко. Ама той далече. Я ме чуе, я не. Никой не минаваше две приказки да си разменим. Пот се стичаше по челото ми и час по час се бършех с ръкава. Защо ли не избрах място близо до някоя чешма, мърморех си. Ха, чешма, ще се размечтая за някоя хубавица да ѝ грабна китката. Стана ми едно топло, лежерно. Излегнах се под храста и втъкнах сламка в уста. В ума ми образът на Славка изплува като блян. Жена с пищна гръд, тънко кръстче, буйни черни коси, лешникови очи и устни-трендафил. Помня лани ме пита що Белчо ми думат щом съм чернокос и черноок. Не ме е виждала като дете. Другаде съм расъл. Като бебе косата ми руса била и кожата бяла, та затова ме кръстили така. Ама с времето потъмня, рекох ѝ. Само кожата не смени цвета си. Дали да я взема? Баща ѝ, чорбаджият й рекъл да вземе мъж, който по-богато я накичи от него. Така ѝ рекъл. А аз съм беден. Чини ми се, след днеска, да взема стана хайдутин и да я открадна.
Умът ми се рееше около бъдещия ни живот и деца, та неволно съм схлупил клепачи и съм се унесъл в сладка дрямка.

12 май 1876
Един изстрел. Сепнах се. Револверът ми също гръмна. Не беше нарочно. Скочих на крака и се огледах. Небето бе притъмняло, или пък се развиделяваше. Колко бях спал? Устата ми лепнеше. Тази жега ми изпи силите. Ума си загубих. Ами ако не е било изстрел, а гръмотевица? Стоях като пукал и зяпах небето. Нямаше светкавици. Вятър разнасяше прахта по пътя. Чак сърбеше. Дори в пазвата си имах, закашлях се. Беше задушно, земята още топлеше. Дано да завали. Дано да не е било изстрел. Дано не са ме чули.
Петел изкукурига и изведнъж осъзнах колко тихо е. Нямаше глъчка, нямаше песни. Да, чули са ме. Глупости, сигурно са се разотишли отдавна по постелите и още спят. Ето, слънцето прииждаше, а с него и тревогите ми. Ах, Белчо, какво ти дойде на главата, вайках се. За какво ми идеше и аз да гърмя? Проверих в револвера. Имал съм само един куршум и го изхабих. Ами ако дойдат турците? Как ще се опазя? Как селото ще опазя? Проклех се за глупостта си и се хванах за главата. А ако вземат да ме набедят? Като нищо ще ме очернят, ще ме разпитват. Не бях сигурен какво стана. Щяха да ме разпънат жив на кръст, как след това да погледна Славка в очите? Та тя щеше да се изплюе в лицето ми. Сълзите пареха в очите.
Гърмял, не гърмял, от поста си нямаше да мърдам. Нали пак очи и уши имам, уста да викна и нозе да притичам да предупредя селото, ако дойде опасност още можех. Ще се разкрия, ако ме потърсят, тогава ще се обяснявам. Чист да съм пред себе си, ако ще в гроба да отида. Като герой ще умра.
Ако сега турчалята дойдат, щях да се изпусна в потурите. Срам не срам, се изходих наблизо. Ей, тъй, тихо ще приближи някой башибозук, като съм обърнал гръб на пътя и ще ми резне главата. Преглътнах.
Повъртях се малко, че пак приклекнах зад храста да пазя. Напрегнах зрение. Очите ми бяха на четири. Погледът ми претърсваше прашасалия път за следи от стъпки или резки от каруца. Озърнах се, ала никой не се задаваше.
Надигнах меха с вода, но тя беше топла като пикня. Де да беше една студена, че да ми мине страха. Или от онова хубавото вино в бъклицата. От него ще да ми се е доспало. Бая стабилно си пийнах.
Взех да премислям каква храна имах и колко време щях да поддържам фронта. Вече се виждах като белобрад старец пак тука да клеча. Ако доживея до старини. Прегладнял като вълк, червата на възел и буца в гърлото. Малко хапнах.
До пладне коремът ми дълбаеше ровове в тялото ми, а жегата нарастваше. През маранята ми се привиждаше агнешко чеверме. Устата ми се напълни със слюнка. От сухия къшей бяха останали само трохи, които се търкаляха нещастно в торбата. Умът ми кръжеше около мисълта за храна и откъде да си я набавя. Не можех да се върна в селото. Оставаше само едно – набързо да притичам до Имерлий. Барем ще разпитам, дали са чули нещо, че да утеша съвестта си.
Докато се усетя, търчах презглава към Имерлий. Мислиш го, докато мигнеш и си там, ала не стана така. Потен, запъхтян и още по-гладен достигнах покрайнините на селото. Почуках по портата на баба Донка. Чувал бях, че приема хайдути за гости. Аз беглец ли бях, хайдутин ли станах... Но пък нали тях законът и тях ги преследва. Вече ще мога да спокойно да открадна Славка. Събитията от снощи пак се занизаха. Усмивката ми посърна. Няма да ме иска.
Баба Донка набързо ме прокара през вратата. Нагости ме обилно. Седеше и ме чакаше да продумам. Червях се от срам, чак очи не смеех да вдигна. Гледах само да напълня гушата. И тя нищо не каза, значи нищо не знае, рекох си като се връщах. Целунах ѝ ръка и пак бегом.
Щом наближих мястото, зърнах следи от стъпки. Ех, дяволи черни, само ме чакат да мръдна. Откъде да знам колко са и какви са. Може да не са турци. Знаеш ли ги. Ако знаех, че така ще стане. Чак като му дойде на главата човек се усеща. Не спазих заръката на поп Желязко. За втори път. Ослушах се. Ако преди слушах игриви песни, то вече търсех жалейки. Беше тихо. Накърших клонки от съседните храсти и като лисица взех да прикривам следите. Ща, не ща пак приклекнах.
Пусти му стомах до вечерта пак застърга. Изпих си водата, за да го напълня с нещо. Краката и кръстът така ме боляха. Изпънах се в тревата. Не ми трябва да гледам, пак ще чувам ако някой дойде. Зяпах звездите, сякаш ще получа отговори от тях. Умът ми все се връщаше на следите. Съвестта ми не беше чиста. Неусетно съм задрямал. Не спях спокойно. Образи на същите празнуващи лица, които ме изпратиха, се нижеха пред очите ми опръскани с кръв и посечени.

13 май 1876
Петли пропяха. Сепнах се. Студът сковаваше костите ми. Устата ми лепнеше. Не, трябваше да знам какво е станало. Трябваше да знам дали ме подозират. Само баба Донка ще знае. Опитах се да не мисля за благоуханния аромат на прясна пита. Опитах се да си вменя, че не отивам само да се наям, а по необходимост от разузнаване. Хич не исках да срещам изпитателния поглед на старата. Как не ми хрумна да поискам повече храна за боеприпаси? До сутринта ще се върна, успокоих съвестта си и краката сами ме носеха. Пак като на сън се озовах пред къщата ѝ. С половин уста поисках храна да ми приготви и обясних че няма да се застоявам. Пак ме прие. Пак ме нагости. Пак ме зяпа. Ала този път тя продума първа.
-Кажи, що чиниш тука? Защо ти е толкова храна? Ще бягаш ли?
-Защо ми е да бягам? – свих рамене и се заставих да дъвча повече, отколкото да говоря.
-Нищо ли не знаеш…в Бояджик се опитали да влязат трима черкези. Здравко бил на пост. Нали поп Желязко казал да пеете, ако ви трябва подкрепление, та той пял ли пял, а онези само се хилели. Тръгнали към него и той гръмнал единия. Убил го е, а другите избягали. Чул се втори изстрел, но никой не дошъл на помощ. Па вчера дойде да ме пита, разминахте се – причерня ми. Чуваха се песни от мъжки глас, но откъде да знам помощ ли търси или и той празнува. Лош знак измисли поп Желязко. Не знакът беше лош, ами аз съм глупав.
Толкова се бях вглабил в притеснения да не ме хванат, че и през ум не ми мина, че другарите ми можеше да са в опасност. Опитвах се да навържа спомена от колко време чувах гласа на Здравко. Час, два? Очите ми пареха. Гърлото ме стягаше. Щях да ревна. Ами ако беше умрял заради мен? Колко ли щяха да загинат заради моята глупост? Кошмарът ми от по-рано изплува отново пред очите ми. Изложих цялото село на опасност. Дано всичко да се е разминало леко.
-Какво стана после?
- Заради това убийство било донесено на каймаканина в Ямбол. Стражата обявили за въстаници-комити, вдигнали се на борба против властта. Каймаканинът на Ямбол – Хашим ефенди, дойде в Бояджик с още десетина гавази. Към тях по пътя се присъединили стотина души башибозуци. Вашите ги спрели край селото и първенците поканили каймаканина с придружаващите го лица да влезе в селото, но му заявили, че ще предадат оръжието си на властите от Сливенската околия. Не му станало хубаво на каймаканина. От тук насетне, само Господ ще покаже – млъкна рязко. Аз вече хлипах в шепите си. Не се опита да ме утеши. Не каза блага дума. Откъде да знае що ми е в главата и на сърце. Значи, турците са идвали. Страховете ми се оправдаха. Това щеше да свърши зле. Аз съм виновен. Срам ме беше да призная грешката си. Избърсах сълзите с ръкав и пак попитах за провизии. Бабата чевръсто започна да тършува и където храна видя я натъпка в торбата и ми я даде.
-Лошо се задава. Който може бяга, бягай и ти! – подаде ми препълнената торба. Кимнах, но не я слушах вече. Не е геройско да бягаш. Щях да намеря начин да изкупя вината си. На тръгване бабата не ме благослови.
-Ако имаш вести, пак ела! – затръшна портите под носа ми.
Тичах обратно. Молех се да няма още следи по пътя. Нямаше. Сигурно пак от тук ще минат проклетниците. И какво ако дойдат? Оръжие нямах. Стража другаде няма. Като нищо ще ме утрепят. Нека. Тази твърда чутура като не слуша. Да умра, че да се отърва.
Вече дори не си правех труда да се крия.
Три дена пазех и се ослушвах. Три дена нищо не се случваше. Три дена се разяждах от вина и страх. Ами ако не минат турците пак от тук? Ами ако са вече в селото и плячкосват? Не, нищо не се чува. Чаках нещо да се случи.

17 май 1876
На заранта в просъница чувах отдалеко отчаяни женски писъци. Обърнах се на другата страна и продължих да спя. Помислих си, че пак сънувам кошмари. Какви ли грозни сцени не съчиняваше умът ми и буден и заспал. Нямах доверие на сетивата си вече.
Тътен. После друг. Този път не ги обърках с гръмотевица. Идваха от селото. Тътен отново и вече тичах към моето село. По пътя погледнах встрани. Не трябваше да го правя. Откъм реката се издигаше пушек без пламък. Сигурно пожарът вече догаряше. Лъхна ме миризма на изгоряла коса и мърша. Плюх си в пазвата, прекръстих се и усилих темпо. Не успях да спася жените, но ако не спася и селото, товарът на вината от смъртта им щеше да ме премаже. Колко ли още щяха да загинат заради моята глупост. Право ми казваха хората да се откажа. Не ставам за тази работа. Нямам смелост и юнашка сила. Не мога да се бия и да стрелям. Нямам остър ум. Безполезните само могат да мрат като пилци. Докато краката ме държат, ще тичам напред към битката, а не от нея. Имам воля и сърце. На място щях да измисля какво да правя. Щях да изведа колкото хора мога извън селото. Тътените се усилваха. Разпознах звука – топове. Ушите ми глъхнеха от писъците и жалейките.
Маранята носеше смрадта на мърша. Инстинктивно погледнах небето. Гарвани кръжаха, надушили плячка. Прекръстих се. Изведнъж не исках да влизам в селото. Страх ме беше какво щях да заваря там. Трябваше да отида. Дори краката не ме слушаха и се влачеха. Просто следвай шума, заставих се. Сърцето ми препускаше. Студена пот изби. Тътените продължиха. Прах и пушек се издигаха там където преди червенееха покривите. Погледнах в краката си и съжалих. Реки от кръв. Човешки останки, обезобразени и съсечени, вече гниеха. Пиршество за мухи, червеи и врани. Опитах се да се дистанцирам. Просто парчета животинско месо, разфасовани от опитни месари. Кръвта отдавна бе изтекла. Кръвта от лицето ми сякаш се отдръпна също. Кафяви петна покриваха земята, стени, огради. Кал, насилих се да се залъжа отново. Някога бяха мои хора. Някога празнуваха. Вече не знам какви са и аз какъв съм им. Те бяха мъртви. Аз, жив, едва ли за дълго. Мършаво куче гризеше нещо наблизо. Понечих да извикам нещо да го сплаша, но се спрях. Сигурно селото гъмжеше от башибозуци. Не трябваше да привличам внимание. Гледахме се така няколко мига, докато не осъзная какво дъвче така настървено. Пръстчета от бебешка ръчичка се подаваха сякаш за поздрав изпод острите му зъби. Край, това беше. Причерня ми. Подпрях се на една страна и повърнах. Приклекнах и скрих лице в шепи докато конвулсиите спрат. Джвакащи стъпки зад мен. Шмугнах се през първата отворена врата. Двама черкези вървяха и се превиваха от смях. На мен никак не ми беше весело. Идеше ми да ги убия. Да ги накарам да преживеят много по-голям ужас от този, който бяха причинили. Затършувах в пояса си. Револверът си стоеше там, напълно безполезен. Нямах никакво оръжие. Огледах се за нещо, което би ми послужило като такова. Опитвах се да не гледам двете преплетени обезглавени тела на одъра. Загърнах ги с чергата. Под леглото лъсна нож. Прибрах си го. Докато изляза от къщата, от двамата черкези нямаше и следа. Изругах. Не те ми бяха проблем, а този, който ги ръководи. Кой грешен дявол може да заповяда такава мерзост и да спи спокойно?
Скрих ножа в пояса си. Викове още се чуваха. Значи, още има оцелели. Долитаха от мегдана. Промъквах се близо до стените. Опитах се да преброя башибозуците наоколо и загубих бройката. Беше все едно броя звезди. Бягството щеше да се окаже трудно. Припомних си думите на баба Донка, че всички бягат и че Кольо Попов е идвал. Сетили с да потърсят помощ при нея, както аз. Естествено, укриваха се в селото ѝ. Колко ли бяха? Е, те бяха по-големи здравеняци и смелчаци от мен. Щяха да се съгласят да ги нападнем и отмъстим. Сигурно щяха да искат сведения. Само да надникна над църковния двор откъдето идва олелията и си плюя на петите. Старците коленичеха и се молеха пред башибозуците като пред светини. Отрядът се споглеждаха и пристъпваха от крак на крак. Очакваха заповеди. Огледах се за някой големец и разпознах в профил Шевкет паша. Зловеща усмивка цъфтеше изпод мустака му. Вдигна ръка и мнозинството млъкна. После я свали и излая:
-Сечете! – стиснах клепачи.
Хрус. Хрус. Хрус. Ятаган срещу кост и плът. Главите се търкаляха пръснати като дини. Отново всичко утихна. Отново плач. Нима имаше още живи? Женският плач ми бе познат. Едвам разпознах хубавата Цвета под слоевете пръст и кръв. Зад гърба ѝ се бяха скупчили двадесетина деца. Нима очакваха сама жена да ги опази?
- Къде е Кольо Попов? – попита Шевкет паша.
Тя само цивреше. Той повтори и потрети въпроса си. Даде знак на хората си. Башибозуците се приближиха към децата. Те запищяха и се свиха.
-Не, не пипайте децата! – изплака Цвета.
-Къде е Кольо Попов? – отново повтори пашата. С всеки въпрос башибозуците правеха нова крачка към децата, а те пищяха. Цвета само цивреше. Приближи се и коленичи и тя:
-Убийте ме, но не пипайте децата.
-Кажи ми къде е твоят възлюбен и ще си помисля дали да ги пощадя.
-Кълна се, не знам – изплака учителката.
-Хубаво – погали я по бузата и докато мигна отсече главата ѝ със собствения си ятаган. Дори не трепна. После го избърса с кърпичката си, която държеше пред носа си да прогони смрадта. Децата се споглеждаха. Дори не успяха да изпищят преди да им отхвръкнат главите. Нямаше повече живи. Нямах работа тук.
Втурнах се през глава. Краката ме водеха. Прескачах трупове, но не спрях, докато не подминах селото. Сълзите ми свободно се стичаха на вадички по страните ми. Имах чувството, че очите ми изтичаха с тях. Мислите ми се въртяха около мисълта, че няма живи и лошите трябва да си платят. Спрях единствено пред портата на баба Донка в Имерлий. Отвори и ме въведе още преди да почукам. Сигурно съм повтарял същия рефрен на мислите и на глас, защото тя закри уста с длан. Излязохме в задния двор.
Там бяха наклякали петдесетина мъже. Някои разпознах от стражата. Огледах ги, търсейки рани. Физиономиите им бяха изтерзани. Щом ме зърнаха блесна надежда. Започнаха да ме разпитват един през друг този жив ли е, онзи жив ли е. Мълчах свел глава.
-Как е Цвета? – обади се Кольо Попов и другите млъкнаха. Явно той бе главатарят. Той беше убеден, че тя е жива. Не отговорих.
-Няма живи, всички са мъртви. Това ми каза Белчо – обади се баба Донка с пресипнал глас. Каза това, което аз не смеех.
-Цвета? – отново попита Кольо. Приличаше на наивно дете. Не исках точно аз да му отнемам илюзиите. Мълчаха. Надигнах глава. Чакаха ме.
-Шевкет паша я уби пред очите ми.
-А ти какво направи? – скочи на крака Кольо, стиснал юмруци. Нека ме бие. Нека ме хули. Заслужавам го. Но нека тръгнат с мен да мъстим.
-Уплашил се е и е избягал. Само това може, да бяга – засмя се Зарко, който човъркаше нещо в пръстта с клечка. Той бе един от стражата. В погледа, който ми хвърли нямаше веселие. Вълчи глад и бяс. Припомних си мършавото куче. Потиснах напъна да повърна. Той искаше плячка. Плячката този път щях да бъда аз. Не отрекох.
-Рибата се вмирисва откъм главата. Давайте да го трепем. Сам не мога – измрънках под нос. Сълзите отново текнаха. Никой не ме утеши.
-Защо не го гръмна? – попита Зарко.
-Нямах куршуми – измърморих.
-Ти си стрелял! – скочи Здравко. Кольо го дръпна за ръкава.
-Аз…не исках…стана случайно. Изплъзна ми се, кълна се – заплаках отново.
-Някой проследи ли те? – попита баба Донка. Бях я забравил. Явно само тя бе запазила разсъдъка си.
-Не видях – запънах се. На връщане не бях толкова предпазлив както навлизах в Бояджик. Студена пот отново изби.
-Глупак – изрева Здравко и грабна револвера на Зарко. Сигурно и той имаше само един куршум и предпочиташе да го изхаби за мен. Не го заслужавах. Не заслужавах да се редя наравно с тях. Не можех и на малкия им пръст да стъпя на тези мъже исполини.
-Да ми се махаш от очите. Не на турците, на теб трябва да мъстим – изсъска баба Донка и посегна към сопата си. Не чаках втора покана и хукнах през глава. Не си представях, че ще стане така. Навън вече се смрачаваше. Още бях наблизо, когато чух викове. Смесиха се в голяма каша от турски и български. Башибозуците! Аз съм ги довел. Не стига, че бях страхливец, глупак и беглец, но станах и неволен предател.
Изведоха българските мъже. Те не се съпротивляваха. Тръгнаха напред и аз след тях. Никой не се обърна. Все още не знаех какво да правя. Исках да видя какво ще стане. Премислях начини да ги спася. Те вече не бяха мои, но не ги мразех. Болката и гневът им бяха оправдани.
Струваше ми се, сякаш вървяхме с часове, умълчани и смирени като на поклонение. Камъчета хрущяха под обувките им. Въведоха ги в местността Рачерски мост. Там чакаше Шевкет паша с многобройната си войска. Поздрави ги, а те плюха в краката му. Усмивката му стана още по-самодоволна.
-Ако ми изиграете едно хубаво българско хоро, ще си помисля дали да ви пощадя – краят ми беше ясен. Това съм го чувал и преди. Идеше ми да им изкрещя да не му хващат вяра и да се бият. Нито звук не излезе от гърлото ми.
Те се спогледаха, както бяха строени в редица и се хванаха. Отнякъде долетя музика и заиграха сватбено хоро. Започнаха бавно, плахо. В сватбеното хоро има стъпки в които трябва да се кланят. Позор. Не исках да гледам, но и не можех да извърна очи.
Шевкет паша гледаше самодоволно, а времето се нижеше. Радваше се. Дали пък наистина няма да ги пощади?
Докато имаше музика играеха. Стъпките им добиха твърдост. На лицата им бе изписана решителност. Така играеха, че стъпките им разтърсваха земята и отекваха като тътена от топовете. Стъпваха стремително като залп куршуми. Всичките вдигнаха глави и впериха дръзки погледи в Шевкет паша. Гледаха го право в очите. На устните на Кольо цъфтеше подигравателна усмивка. Много добре знаеше, че ще умрат. Но щяха да умрат като герои вперили гневни, парещи като главни погледи във врага.
Играеха и неколцина падаха като мъниста от броеница покосени от куршуми. Молех се. Редицата не се нарушаваше. Отново се навързваха. Последен остана Кольо Попов. Избухна в лудешки смях:
-Ще те преследвам в най-страшните ти кошмари и всеки път ти ще падаш покосен. Всеки път, колкото са жертвите ти и…- не довърши. Залп куршуми го пронизаха. Умря с усмивка.
Свечеряваше се. Останах само аз. Напуснах укритието си. Мислите ми кръжаха като ято гарвани грачещи, че е мой ред. Направих това, което правя най-добре . Впуснах се в яростен бяг. Вече не исках да бъда герой. Исках да бъда жив, макар и беглец. Някой трябваше да разкаже какво видях.
Камъчета хрущяха по петите ми. Студ и болка. Червено петно разцъфна на гърдите ми. На няколко пъти се разминавах със смъртта на косъм. Този път не можах да я излъжа. Умрях.

Отговори